НОВИНИ

Пробуждане: "Прераждане"

04 Април 2017

Прераждане
Извънредно издание на "Пощенска кутия за приказки" на тема "Пробуждане", посветено на хората с възпалителни автоимунни заболявания

Чете Тони - поп певица, посланик на кампанията посветена на хората с възпалителни автоимунни заболявания "Пробуди се"


“Недей да се смееш, моето момиче, защото това заболяване е много сериозно”. Това каза лекарят. С тих, мек и спокоен глас. Сякаш знаеше нещо, което аз не знам. Знаеше, че ме очаква дълга битка. С години. В които аз може би ще се променя и няма да съм същата като в този топъл петък, когато обещанието за пролет се носеше из въздуха на целия град, само не и в този болничен кабинет. Но имаше нещо, което пък лекарят не знаеше. Нямаше ни най-малка представа каква седмица съм имала.

ПОНЕДЕЛНИК

Станала съм в 6 сутринта. Имах безсънна нощ, защото ходих до банята буквално през минути. Казах на един приятел и той много се забавлява като реши, че просто съм яла нещо лошо. Даже ми измисли стихче „ Така става с тия, които ядат чия“. Никаква чия нямаше в храната ми, но и аз мислех, че ще отмине. Запътих се към центъра с колата. Спирам да си взема кафе и момичето зад бара ми казва, че ми е голям фен и знае всичките ми песни наизуст. И въпреки че имала глас на моторна резачка, като започнела моя песен и в нея изведнъж се вселявал духа на Адел и печелела всички бутилки уиски по караоке състезания. Аз се смея заедно с нея, но изведнъж остра болка преминава през корема ми. Прошепвам „извинете“, взимам си бързо кафето и изчезвам за секунди. Чувам как един неин колега извиква „баси, к‘во се надува тая?“ Нямам сили да се върна да обяснявам. Влизам в колата и се опитвам да си поема въздух. Кризата отминава.

Малко по-късно вече съм влязла в среща. Обсъждаме участието ми в петък на концерт с много изпълнители. Някои от другите артисти също са там и ме питат защо съм се сдухала. Явно така изглеждам. Като човек, който просто „не е на кеф“ днес. Разбираме се кога ще са репетициите утре и аз пак се изнизвам скорострелно.

Опитвам се да спя слеобеден сън, но не ми се получава.Болките постоянно се завръщат. Повтарям си като мантра „ така става с тия,които ядат чия“ и вечерта излизам с приятели.

ВТОРНИК

В този свят ,в който работя, а явно и в света като цяло нямаш право „да не си на кеф“ повече от един ден. След това просто всички решават, че си жесток киселяк и започват да те избягват. Трябва да си изработиш една постоянна усмивка, която да не слиза от лицето ти. Така носиш успокоение на всички, че не само ти си наред, че и те са наред. Че изобщо всичко е наред.Аз обичам да се смея, не защото е задължително. Смехът извира от мен, защото животът е прекрасен. Или поне беше. Сега съвсем не го чувствам така, но се опитвам да се държа нормално по време на репетициите в залата. Настроението е проповдигнато и всички са в добро настроение.

Има едни истории, които музикантите разказват все едно са се случили на тях, но всъщност вече не може да се установи със сигурност кога точно е било, кой точно е бил замесен и кой само преразказва. И ето, един рокаджия забавлява всички нас, като разказва как преди години бил на концерт в някакъв провинциален град. Отиват цялата група на бар след това и той вижда някакво много красиво момиче. Решително се приближава към нея и я кани да танцуват, но тя му отговаря „ оф, не мога сега, щото много съм се наяла“. Той се върнал при бирата си и повече не мръднал от там. Друг певец захваща уж пак своя история, в която като бил по-млад и неженен си забил фенка и докато се целували тя рязко спряла и се втренчила в него. Като попитал какво има, тя само казала „ Ой, ни моа да повярвам, че туй ми се случва“.

Явно аз пак съм кривата, защото ги прекъсвам с желание да се върнем към репетиции. Разкъсващите болки напират като водна маса, която ей сега ще счупи стената на язовирния бент. Пила съм няколко аналгина, които са закрепили положението. Събирам се някак си и започвам да пея. И сякаш изпадам в паралелно пространство, където нищо физическо не съществува. Има само музика.

СРЯДА

Днес репетициите имат по-добър график и не се губи време. Успявам някак си да премина през тях, но нощта ми отново беше кошмарна и липсата на сън започва да ми се отразява. Чувствах се толкова уморена, че дори не отразих факта, че останалите музиканти се бяха разбрали да се съберат в края на деня, но на мен никой не ми беше казал и дума.

Работех и върху нова своя песен, за която все не оставаше време. Телефонът ми звънеше постоянно, но аз го изключих и седнах да пиша текста си. Всяка дума беше придружена със болезнен спазъм в тялото ми. Нали казват, че само болката ражда голямо изкуство. Е, ако това е вярно, значи като звърших текста си, логично би било да съм създала непреходен шедьовър, който да остане във вековете. Но на мен вековете ми бяха далечни. Имах само днешния ден и студиото, в което сякаш лекувах всичко, което се опитваше да ме сломи. Тупах прахта от крилата си само, когато работя и правя това, което обичам. Затова, когато по средата на записа аз почти не припаднах , реших, че това няма как да продължава. Записах си час при лекар в петък. Денят на концерта. „Какво пък, прегледът ще мине бързо“- помислих си. Но да знаете, нищо и никога в живота не е това, което си мислиш. Винаги е нещо друго.

ЧЕТВЪРТЪК

Днес нямам сили да се срещам с много хора. Предпочитам да си почина в къщи и да се концентрирам преди утре. На гости ми идва близка приятелка, на която споделям как се чувствам през последните дни. Тя предлага да ме продружи утре до болницата, но аз отказвам. Искам да си говорим за всичко друго. Искам да ми разказва за мъжа, в когото е влюбена. За противоречивите му съобщения, за това че и той е влюбен, но се държи като идиот. За нещата, които й казва, че ще направи, но не прави, за вторите-десетите шансове.За това, че не й писал от седмица, но тази вечер и звъни нон-стоп. Но тя му затваря, защото е с мен. Защото, когато си говорим за любов, трябва само да пием вино и да не се занимаваме с драма.Тръгва си сравнително рано, за да ме остави да се наспя поне малко. Ако успея.

ПЕТЪК

“Недей да се смееш, моето момиче, защото това заболяване е много сериозно”. Това каза лекарят. Часове преди големия концерт. Минаха ми какви ли не мисли през главата: „И това сега какво значи?“, „ Няма ли да мога да пея повече?“ , „Колко е часът?“ „Ами ако този концерт ми е последния?“ „Трябва ли да влизам в болница“, „Дали не е от чията?“ , „Как ми се яде нещо сладко в момента...“, „Сериозно, сериозно, колко да е сериозно?“, „Докторе, убеден ли сте?“, „И сега какво следва?“ и още...и още...

Но знаете ли, нито в един момент не си помислих, че не трябва да се смея. Напротив. Ще го правя пак. И отново. Винаги когато имам сили, винаги когато нещо е смешно. Дори, когато ще ми е тежко, когато ще загубя посока, когато по мен ще полепват тъмни мисли. Ще ги изтупам. Ще ги махна. Ще ги разтворя в надеждата. Защото имам за какво да се боря и ще го направя.

Говорихме дълго. Съставихме план. Ако той не проработеше, щеше да има друг план. Всичко тепърва започваше, но аз знаех, че ще съм там и когато финишира. Благодарих на лекаря и излетях от кабинета. Чакаше ме концерт.Не последният. Поредният.

Пробуждане: "Звездата на бала"

04 Април 2017

Звездата на бала
Извънредно издание на "Пощенска кутия за приказки" на тема "Пробуждане", посветено на хората с възпалителни автоимунни заболявания

Чете Теодора Духовника, актриса


Вече няколко пъти излизах на среща с един мъж. Доста го харесвах, а май и той мен. Все пак винаги той се обаждаше. И добре, че го правеше, иначе аз не знам дали щях да събера смелост. Ново и непривично ми е да се гледам в огледалото с чиста и блестяща кожа, да не крия шията си, ръцете си, лицето си. Казват, че съм хубава, но някъде не толкова дълбоко в себе си съм още онова свито и срамежливо момиче, което само при един поглед си мисли „ Защо ме зяпа така? Толкова ли много се вижда проклетият псориазис?“

Тази вечер отново ще се видим и даже решавам да сложа една блуза, която смело показва раменете. Отнема ми известно време освен да я облека, да успея да я нося. Със самочувствие и изящество, които са ми липсвали и като дете, а след това и в гимназията.

И ето, че на срещата неясно как с обекта на моя интерес се заговаряме именно за тийнейджърските години. Аз се опитвам да сменя темата, но той не ми дава. Явно иска да се похвали колко готин е бил по това време. Ох, от това се притеснявах. Започват забавни истории за купони, на каквито не съм присъствала, влюбвания , които не съм изживявала и хора, с каквито не съм общувала. Той очевидно е сменял доста училища и във всяко едно е оставял разбити сърца. Иска и аз да му споделя нещо от това време. Какво да му кажа? Как псориазисът се беше наместил даже между миглите ми? Как в къщи след мен се носеше ураган от люспи, сякаш си сменям кожата? И мен всички са ме забелязвали като него, но по съвсем различни причини. Той е бил чаровникът на училището, а аз получавах подигравки и сочене с пръст.

Не мога да ви опиша какво представляват тези погледи. Сякаш ти е излязла пъпка и имаш мустачки, но придружено и със съжаление, отвращение, неволни физиономии, които ги издаваха колко им е неприятно. Облекчение, че не са те, притеснение да ме докоснат, да не би случайно да се заразят с тези неприятни червени петна, които понякога избледняваха, но друг път покриваха почти всеки сантиметър от тялото ми.

Тотално се заплесвам в спомените си и се налага той да ме върне в реалността с наздравица и нова бутилка вино. Виното е чудесно, темата е друга и аз се чувствам по – добре. Всеки път, когато понечи да докосне ръката ми аз се дърпам. Не знам защо го правя. Направо ме е яд на себе си. Нали вече преборих всичко, защо продължавам да се държа, все едно съм прокажена? Отпивам смело още една глътка и сама хващам ръката му. Докосванията са нещо, което в годините съм получавала само от майка ми. Но пак не ги асоциирам с нещо приятно, защото тя ме галеше и плачеше. Сега съм „сменила кожата“, защо е толкова трудно да се отпусна?

Решавам, че верният ход е да се изправя срещу това, от което най-много ме е страх и отново върщам темата към гимназията. Заговарям за абитуриентския бал, именно защото почти не мога да говоря за него. Преди завършването бях сменила училището. Псориазисът се беше поукротил и съучениците ми не се държаха така отвратително. Но няколко месеца преди бала отново се активира и с майка ми се чудехме каква рокля трябва да ми ушие шивачката , за да прикрием всичко. Черна, тъмна рокля, сякаш не празнувам началото на зрелия живот, а погребвам едно пропиляно тийнейджърство.

Все пак вече бях позавързала приятелства и когато идвах на училище, сякаш да дефилирам колко най-зле може да изглежда това състояние, останалите се отнасяха с разбиране. Но в класа имаше групичка от няколко момчета, които бяха при нас едва от края на първия срок. Не ме познаваха, не ги познавах, почти не разговаряхме, защото те си общуваха само помежду си. Никога няма да забравя как единият подигравателно подвикна „ Ето я звездата на бала!“. Същата вечер аз не плаках. Аз ревах с пълно гърло и докато имах сили. Докато всички сълзи на света не свършиха, сякаш да ми покажат, че ги хабя за нещо толкова незначително. Мама и тя ревеше с мен от съпричасност, въпреки че не можеше да разбере защо позволявам на този грубиянин да ми развали всичко. Нима не бях минала през хиляди ужасни неща вече? Като малко оловно войниче бях изтърпяла всички най-гадни думи, които едно дете може да сътвори, когато вижда нещо, което не харесва. Нима плоската шега за „звездата на бала“ е по-ужасна от всичко преди това? За мен беше. Сякаш това глупаво момче ми беше разкрило това, което не съм и не мога да бъда.

Тъкмо щях да споделя тази история, когато неочаквано за мен, мъжът срещу мен ми каза, че не си спомня кой знае колко от този период. Тъкмо отново бил сменил училището, не познавал много добре класа, в който завършил , но всички били странни. Най-вече една негова съученичка, която била като „олющена“, с някакви гадни неща по кожата. „Звездата на бала“- каза той. Ей така, случайно го изпусна.

Аз замръзнах на място. Той не си ме спомняше, но аз не можех да сбъркам същата примехулна нотка в гласа му, която сякаш сама се беше запазила към тези думи, дори след толкова много години. Срещу мен седеше човекът, който ме беше разплаквал най-много в този живот. След няколко минути в ступор, след като ме попита какво ми е, аз само промълвих „Това бях аз“. Станах и излетях от заведението без да се обръщам.

Много пъти ми звъня след това, писа ми да се извинява. Бил млад и глупав, не го бил мислел наистина. Блокирах го отвсякъде. Дори да се е променил от тогава, за мен от него са останали само думите. Думите преборват времето. Те са могъща сила, която обръща вселените в човека. Сътворява и ги разрушава, затова трябва много внимателно да ги подбираме.

Но той не знае за моята истинска победа. Въпреки ужасното си състояние тогава аз отидох на бала си, където дори не го забелязвах. Пях „Клетва“, танцувах, смях се и бях сред приятелите си. Бях готова за живота. Бях себе си. Аз бях и съм звездата на бала.

Пробуждане: "Масата на професора"

04 Април 2017

Масата на професора
Извънредно издание на "Пощенска кутия за приказки" на тема "Пробуждане", посветено на хората с възпалителни автоимунни заболявания

Чете д-р Радислав Наков, гастроентеролог, един от създателите на онлайн платформата www.probudise.bg - "Пробуди се"
Автор: доц. д-р Божидар Ивков, зам.-председател на „Организацията на пациентите с ревматологични заболявания“ (ОПРЗБ)



В едно малко градче в южна Полша, на малка масичка на тротоара пред едно малко кафене, седеше застаряващ мъж. Пред него на масата имаше огромна, полупразна чаша с изстинало кафе, пълен пепелник и бележник, в който от време на време мъжът нахвърляше на непознат език някакви думи.
Сервитьорката – младо момиче на около 20 години – симпатизираше на този странен чужденец, появил се от нищото и всеки момент готов да отплува в него отново. Вече трети ден го обслужваше – мълчалив, добродушен и… много тъжен. И сякаш с всеки изминат ден тъгата му се засилваше. От малкото разменени думи с този странник разбра, че е някакъв учен, професор в някаква академия, в някаква балканска страна. Беше тих, вглъбен, леко грозноват, но с живи очи. Когато я гледаше имаше чувството, че прониква и в най-тайните кътчета на душата й. Усещаше, че чака някой. Кого ли можеше да чака един професор в нейното малко градче?

На четвъртия ден всичко се повтаряше, само тъгата дълбаеше следи по лицето му. Професорът дойде, поръча си кафе. Изпи го бавно с много цигари и от време на време нахвърляше по няколко думи в бележника си. В един миг, когато момичето дойде да изчисти пепелника, лицето му светна. В очите му заблестяха слънца. Професорът се промени – сякаш пред нея стоеше напълно друг човек – младеж, обладан от бял демон. Обърна се и проследи погледа му.

И зад ъгъла се бе появила жена на средна възраст. Вървеше с гордо вдиганата глава. Тялото й – тържество на материята – сякаш вибрираше при всяка крачка. Беше облечена скромно, но с вкус. Позна я – местната знаменитост. Художничката, както всички я наричаха с нескрита възхита и уважение. Жената погледна мимоходом към кафенето и продължи да върви. Направи няколко крачки и изведнъж се закова на място. Бавно, много бавно се обърна. Вгледа се в професора и вцепенената сервитьорка и… на лицето й грейна усмивка. Тръгна към тях.

С мъка професорът се изправи – имаше някаква болест, която почти го бе обездвижила и прегърбила леко. Приклекна, за да може да я види. Художничката се изправи пред него, усмихна се тъжно и леко, като ефирна пеперуда, докосна лицето му.
Двамата седнаха и се загледаха един друг в очите. Момичето не можеше да мръдне. Не беше виждала толкова оживен и с неизречени слова разговор. Говореше любовта. Преди да посегне към бележника, художничката й се усмихна и каза:
– Един чай, моля ви!

Момичето се стресна, извини се и побърза към вътрешността на кафенето. Когато се върна художничката четеше бележника на професора. Сълзите й свободно и без свян се плъзгаха по лицето й. Професорът седеше като отнесен – леко усмихнат, впил поглед в нея с неизмерима тъга, замъгляваща погледа му. За малко да разлее чая върху него. Не бе забелязала, кога този човек бе изпълнил толкова много страници. От формата на редовете предположи, че това са стихове. А щом художничката не можеше да откъсне очи от листовете, сигурно беше нещо хубаво.
В един момент жената вдигна поглед към професора и промълви:
– Невероятно…

Професорът се изчерви и притвори очи – не можеше да движи главата си. Момичето се усети и напусна масата. След десетина минути, когато излезе да обслужи други клиенти, видя, че масата на професора е празна. Огледа се, усмихна се и… изпита радост, че ще може да почерпи тази невероятна двойка. Когато доближи масата забеляза, че под чашата на професора имаше затиснати 100 злоти. Момичето поклати глава. Не беше срещала човек, който така щедро раздаваше парите си. Беше уверена, че въобще не поглеждаше каква банкнота дава. Пресметна целия бакшиш, който й беше оставил и изтича до книжарницата от среща. Купи си едно тънко томче с любовна лирика.
***

В едно малко градче в южна Полша, на малка масичка пред едно малко кафене на тротоара, седеше възрастна жена. Момиче и момче се зачудиха защо на съседната маса нямаше никой. Само при възрастната жена имаше два свободни стола. Младежите седнаха. Момчето възкликна:
– Ха, масата на професора…
– За чужденец говорите прекрасен полски, млади човече.
– Благодаря ви – момчето се изчерви. – Има ли някаква тайна с тази маса на професора? Или е просто туристически трик!
– Постойте и ако имате късмет ще разберете.
Младите хора поръчаха кафе и забравиха за съседната маса. Възрастната жена се усмихна добродушно.

В един миг момчето замълча и не вярваше на очите си. Момичето проследи погледа му и видя възрастен човек да пие кафе, да издухва дима от цигарата и да пише нещо в бележника си. Спогледаха се и… и след това масата отново бе празна. Нямаше я и възрастната жена от тяхната маса.
– Да не би да видяхте професора – запита ги усмихната младата сервитьорка?
– Ннне знам… – заекна момчето!
Сервитьорката се засмя добордушно и каза:
– Видели сте го. Ние си го знаем и затова масата му винаги е свободна до обяд. И така е от цели 46 години.
– Кккакво… 46 години… значи… този човек е бил… тук…
– Да, майка ми ми е разказвала за него. Била е на 20 години. Дошъл от някъде, чакал нашата художничка, срещнали се и … майка ми така и не разбрала, какво се случило с тях. Сигурна е само в едно. Били много влюбени. Но художничката продължила да живее тук, със семейството си. Всичко започнало след около 5 години.

Един ден – разказваше майка ми – художничката дошла и седнала на неговата маса. Била облечена в черен костюм. И като никога си поръчала кафе. Запалила цигара и я оставила да дими в пепелника. Майка ми казваше: „Не го виждах, но цигарата гореше така, сякаш някой пушеше. Сигурна съм, че беше там”. И след няколко месеца започнал да идва всеки ден. „Не го виждах, но знаех че е там. Усещах аромата на цигарите му”. Бил си все същия, все така добър и усмихнат, както и вие сте го видели. Рядко го виждал някой. Майка ми казваше, че само истински влюбени хора можели да го видят. Тя го видяла в деня, в който баща ми й предложил да се оженят.

Сервитьорката се отдалечи. Момчето се озърна и видя в далечината бавно отдалечаващата се възрастна жена. Тя вдигна ръка и му помаха за сбогом. Една мъжка ръка я прегърна и… изчезнаха в маранята на жегата.
***

Осветлението в киносалона светна. Залата мълчеше. Изведнъж бурни овации я разтърсиха. Филмът се беше получил. Невероятен. Магия.

Никой не видя двете сенки, които напуснаха залата хванати за ръка…

Пробуждане: "Да счупиш оковите"

04 Април 2017

Да счупиш оковите
Извънредно издание на "Пощенска кутия за приказки" на тема "Пробуждане", посветено на хората с възпалителни автоимунни заболявания

Чете Боряна Ботева, председател на „Организацията на пациентите с ревматологични заболявания“ (ОПРЗБ)


Един ден исках да не правя, каквото трябва и каквото се очаква да правя. Исках един ден да съм нелогична. Събудих се в прекрасно настроение. Направих си кафе и излязох на терасата. Притворих очи под ранното пролетно слънце и изпаднах в безвремие. Стресна ме звукът на телефона. Шефът ми. „Къде си?” „Майната ти! Където си искам!”, треснах телефона аз и по цялото ми тяло се разля вълна на задоволство. Отдавна исках да му го кажа. Да ме пита човек, защо досега не го бях направила? Погледнах през балкона и видях млада жена да върви забързано по улицата. Лицето й беше съсредоточено и целенасочено, без намек за усмивка. Очевидно бързаше за работа. „Добро утро! Не е ли прекрасен денят?”, провикнах се аз, а тя учудено вдигна поглед, след което се огледа нервно, за да се увери, че не говоря на някой друг. „Защо не се качите при мен да изпиете едно кафе?”, попитах я с усмивка и я подканих с жест. Жената се смръщи, завъртя ръка в израз на „еех, едно време лудите ги прибираха в специални заведения…” и забърза крачка, доволна, че ми е поставила диагнозата. В края на краищата, не можех да очаквам и другите да искат точно днес да са нелогични. Те може да поискат това някой друг ден. Или за тях това да се изразява по друг начин. Както и да е, приех безмълвния (всъщност съпроводен с красноречив жест) отказ на потенциалната ми сутрешна гостенка за кафе без излишно чувство на обида, и продължих да се наслаждавам на слънчевите лъчи. Не бързах да реша какво ще правя с времето си по-нататък. Равносметката ми дотук беше кратка и скучна: жена в трийсетте си години, без ангажименти, стабилна, но безинтересна административна работа, неизискваща много, но и недаваща много, кратки или не толкова кратки връзки с мъже, някои женени, други не, но всички с претенциите да ме пригодят към собственото си разбиране за „идеалната” жена. Имах собствена къща, не защото бях толкова напреднала, че да мога да си я купя сама, а защото имах късмета преди 70-тина години дядо ми да е купил място, тогава в покрайнините на града, но сега разположено в един от хубавите квартали на града. Така, когато ходех по клубовете в петък и събота вечер, можех да се прибера дори пеша, в случай че не замръкнех при съответното си гадже. Всъщност, не обичах да спя при тях.

Сексът си е секс, но накрая предпочитам да се събудя в собственото си легло. Та… отклоних се, винаги така правя, опитвам се да се съсредоточа върху определен въпрос, но докато се усетя, мисълта ми си е поела собствена посока. Исках да кажа, че от малка ме бяха учили, че човекът е социално животно, живее в група, наречена общество, което от своя страна има негласни, но железни закони. Имаш право да мислиш, но е по-добре да изказваш само мислите, отговарящи на общественото мислене. Имаш право да работиш, даже е задължително, защото ако не го правиш, обществото ще те отритне. Така е прието и е необяснимо за другите, ако не го правиш. Тук дори не става въпрос само затова, че работейки, изкарваш пари, а с парите си плащаш сметките и си купуваш храна. Нее, става въпрос за това, че ако не работиш, всеки наченат разговор с непознат би замрял още на първия въпрос: А вие какво работите?… И тогава мозъчните клетки на събеседника ти изпадат в стрес, започва да си мисли какво не ти е наред и как точно да те определи. Мързеливец? Неудачник? Смотаняк? От друга страна, повечето аристократи с чиста синя кръв по наследство, не си и помислят дори в състояние на делириум или под хипноза, че биха могли да работят. Но това е друга тема. Докъде бях стигнала? До правата и задълженията на човека, живеещ в общество (че в какво друго може да живее?). Значи имаш право да работиш, да ядеш (стига да не прекаляваш, трябвало да ставаш винаги леко гладен от масата, кой го казва???), да пиеш много вода (било много полезно), да пиеш алкохол (но само в петък и събота, защото иначе ти пречи на трудовия процес на следващия ден, т.нар. махмурлук), да си плащаш сметките (това по-скоро не е пожелателно, а задължително), да правиш секс, стига да не е с роднини, малолетни, женени, психически лабилни, много по-възрастни от теб, много по-млади от теб, хора от твоя пол и още кой знае какви. Ако след плащане на сметките ти останат някакви пари, имаш право да си доставиш и някакви удоволствия, макар че обществото винаги би одобрило много повече, ако например ги дариш за благотворителност.

Обществото много обича такива неща – някой друг да дарява нещо свое. Все пак, по принцип имаш право да си доставиш някакви удоволствия, ако си толкова стиснат, че не ти трепва за гладуващите в Сомалия. Имаш право да попътуваш (но не повече от 1-2 пъти годишно за по няколко дни, в противен случай влизаш в графата на разсипниците) , или да си купиш някаква глезотия, да идеш на концерт на любима група или да зарадваш някого с някакъв подарък (това последното не е точно за теб самия, но изхождайки от условието, че го правиш всъщност за да усетиш удоволствие от радостта на другия, може да мине пак за егоизъм). Май пак се отклоних, но идеята ми беше, че в онази сутрин, стоплена от лъчите на майската сутрин, си казах: И какво, ако реша да кривна от общоприетото?

Към 10 ч. получих смс от шефа ми, с който ме уведомяваше, че съм свободна да си потърся друга работа и да не се тревожа за личните ми вещи, щял да ми ги изпрати, така че да не се разкарвам до офиса, в случай че съм си го мислела.

Към 11 ч. сестра ми ми звънна, за да се уговорим за едно излизане в края на седмицата. Забравих да спомена, че имам сестра, малко по-млада от мен, но много по-напориста и целеустремена, напълно покриваща понятието „преуспяла”. Адвокатка на свободна практика, истински богати клиенти, уважаван съпруг, известен хирург, две прекрасни дъщерички, красиви като ангели, учещи в частни училища, с точно предначертан план за бъдещето по години, месеци и дори дни. Фантазия! Попита ме много работа ли имам, а аз казах: никак! Напуснах. От другата страна на линията се възцари тишина. „Напусна??” Да, отговорих аз и добавих:”Какво толкова, не е краят на света. Не съм се женила за фирмата”. Сестра ми се прокашля и каза:”Хмм, нали знаеш, че не можем да ти помогнем с нищо, с тези деца, разходите по къщата (триетажна къща в Бояна впрочем), таксите за училищата и всичко друго, едвам свързваме двата края.” Успокоих я, че няма да висна на врата им и че имам намерение коренно да променя живота си, „Но защо го направи? И какво искаш да кажеш с това, че ще промениш коренно живота си? Какво не ти беше наред с живота?”, настоя тя. Стори ми се излишно да й обяснявам и след още няколко неловки фрази приключих разговора.

Звъннах на най-близката ми приятелка, за да й кажа, че няма да съм в града известно време. Казах й, че съм напуснала и за разлика от сестра ми, тя не се учуди. Единственият й коментар беше, че е било крайно време. Пожела ми да намеря себе си и да се пазя и каза да й звънна, когато имам желание.

Такааа. А сега?
Имах един много добър приятел, странен асоциален тип, който от години не работеше, защото просто не можеше да търпи разни тъпаци да са му шефове. Лека полека спря и да опитва и тъй като имаше апартамент, който даваше под наем, преживяваше някак от това и не беше въпрос на живот и смърт да си намери работа. Прекарваше времето си като се самоусъвършенства, четеше безспир най-различни неща на най-различни теми. В някои, които живо го интересуваха, беше направо експерт. Та този приятел имаше една мечта – да отиде на остров Мадейра, за месец или два, да поживее там, по залез слънце да ляга на един шезлонг някъде високо в планината и да пие местно вино. Беше ми показвал точно такива снимки – на мъж в шезлонг, до него масичка с чаша гъсто червено вино, а в далечината кървавите следи на залязващото слънце спираха дъха ти. Впоследствие имаше намерение да си намери някаква работа там и да не се връща. Не тръгваше още, защото не му се ходеше сам. Неведнъж ми беше предлагал да ида с него.

Като казах „а сега?”, веднага разбрах какво ще направя. Имах малко пари настрана, а какъв по-добър начин да ги изхарчиш?
Проверих кога е следващият самолет и му звъннах. Казах му, че има един ден да си стегне багажа. Първо не можеше да повярва, но после каза, че си е знаел, че в мен има нещо, готово да избухне. Уговорихме се и на следващия ден се срещнахме на опашката пред гишетата на летището.
Няколко часа по-късно бяхме на светлинни години от досегашните си „аз”.

Наехме две стаи в една къща, помагахме на хазайката в работата по градината, а в замяна тя ни гощаваше с местни специалитети. Понякога изваждахме спалните чували на терасата пред къщата и спяхме под звездите.

Започнах да уча езика, а приятелят ми ме научи да свиря на китара – нещо, което винаги ми е било мечта.

Залезите бяха прекрасни.

Виното – божествено.

Но повече от всичко ще запомня чувството на свобода.

Прекарах там месец и половина и се върнах. Приятелят ми си намери работа на рецепцията в един хотел. И досега ми изпраща редовно вино, което изпивам с най-добрата ми приятелка, докато й разказвам още и още от спомените си.
/Авторката си признава, че досега не е дръзнала да счупи оковите. Но някой ден и това ще стане…/

Пробуждане: "Какъв е смисъла?"

04 Април 2017

Какъв е смисъла?
Извънредно издание на "Пощенска кутия за приказки" на тема "Пробуждане", посветено на хората с възпалителни автоимунни заболявания

Чете Роза Чеглайска, председател на „Асоциацията на пациентите с ревматични заболявания“ (АПРА)


Събудих се сутринта с едно такова особено чувство. Знаете, онова чувство, когато уж всичко ти е наред, но въпреки това нещо като че ли не е. В стомаха, там под сърчицето, нещо ми се бе свило. Очаквах лоши новини този ден. Да получа неприятно телефонно обаждане, да звъннат от детската градина, че някое от децата се е разболяло, с мъжа ми да се скараме... Очаквах нещо да се случи. Нещо гадно.

Въпреки неприятното усещане, денят обещаваше да бъде прекрасен – слънчев, топъл и усмихнат, напук на суровата зима, която само до преди две седмици бе сковала краката и сърцата на всички ни. Приготвих си едно черно димящо кафе, точно както го обичам – силно и много горчиво. Реших да не пускам телевизора, все пак се опитвах да се отърва от усещането за кофтизъм в стомаха си – нямах желание да слушам за катастрофи, убийства, атентати, още катастрофи, умрели деца, неизлечимо болни хора, наводнения, пожари... А и специфичното стомашно усещане започна да се засилва. Знаете какво е – когато сте сгафили за нещо и чакате всеки момент Кармата да ви потърси сметка.
Сядам на терасата с изглед към планината (денят днес наистина е страхотен), загръщам раменете си с невероятния вълнен шал, който мъжа ми донесе от последното си пътуване и започвам да прехвърлям мислено отделни фрагменти от случките в последните две седмици от живота ми. Държа чашата с изстиващото полуизпито кафе и премислям нещата. В работата всичко е наред, с мъжа ми сме добре... Е, имахме едно леко скандалче миналата седмица, но всичко се оправи. Децата са здрави, сестра ми най-после овладя кризите в живота си, с майка ми сме в отлични отношения, дори кучето е здраво, както никога. Всичко си е на мястото – точно така, както трябва да бъде. Така, както работих да бъде. Така, както направих да се случи.

Какъв ми е проблема тогава? Нали си обещах да бъда по-силна, по-уверена, по-истинска, по-добра? За децата, не за мен. За двете най-невероятни същества, които правят сърцето ми да прелива от любов и гордост. Щастлива съм, влюбена съм, богата съм... Защо е тази необяснима тревога? Имам всичко, което хората искат да имат в този живот, а то като че ли не ми стига. Ей така, просто не ми е достатъчно. Сега какво ми остава? Да чакам смъртта? В крайна сметка – каквото и да съм постигнала, тя ще го заличи за секунди. И после край. Смъртта – тази вечна омразница, която винаги идва неканена, за да посее болка и празнота.

Оставям чашата с изпито кафе на перваза на прозореца – студена е. В блока отсреща някой прави ремонт, а долу, на улицата, чувам клаксон и радиостанция на такси – съседът отново заминава в командировка. Животът си следва установения ред и всички правят това, което се изисква от тях...

Но аз не искам това.
Какво означава да постигна всичко и пак да не ми е достатъчно? Това прави ли ме неблагодарна, прави ли ме алчна за нещо повече от всичко? И може ли да има нещо повече от това? От добро семейство съм, образована, изградих кариера, имам хоби, спортувам... Имам собствен дом, семейство, партньор, на който държа, деца, за които съм готова да умра... Все още съм млада, изглеждам добре, а най-интересното е, че нито едно от двете ми раждания не се отрази на перфектната ми фигура. На практика имам всичко. Всичко, за което хората в живота мечтаят. И... какво от това?
Навремето се шегувах, че когато дойде моят ред, умирането ще го отменят. Само, че това няма как да стане, нали? Особеното усещане в стомаха ми започна да изгаря дупка. Може би адът напомня за себе си...

Изгубих много хора в моя живот, изгубих обичани и скъпи за мен хора. Ако живея достатъчно дълго, ще изгубя още много такива. Когато се сбогуваме с любим човек, болката е толкова силна, че сякаш в прясно изкопания гроб частица от нас ляга до този, който си отива. И все пак това означава, че сме обичали, че обичаме, че ще обичаме. Не е ли това смисъла на всичко? Да обичаш и да получаваш обич.
Нещо не е наред. Нещо определено не е наред.

И започвам да си повтарям като мантра: „Супер, аз имам всичко!” А после тайничко в душата си добавям едно: „Е, това ли беше? Наистина, това ли е всичко?” Усещането е подобно на това да изпия докрай силното черно кафе и да искам още едно, макар и да знам, че второто няма да ми е така вкусно, така ароматно и така истинско. Тогава оставам за кратко с едно усещане за недоизпито кафе – когато искам да изпия само още малко от първото и то да е също толкова вкусно, без да се налага да правя второ.

Може би така е и с живота ни – да поживеем още мъничко, само още малко поне и да е толкова хубаво, колкото е било винаги, когато е било най-добре.
Напрежението в стомаха ми се засили – изгаря ме, човърка ме, дълбае. Денят ми се хили насреща с най-наглата си усмивка, а в душата си имам само мрак. Мразя да се чувствам така. Мразя да мисля. На хората, които не мислят, им е по-добре. Те просто преминават като влакови пътници през собствения си живот и си отиват от него така, както са дошли – без особена цел и посока. Просто за да се повозят.

Но аз не мога така. Не мога просто да се задоволя с всичко, когато искам повече.
Тогава решавам, че ще попитам другите хора какъв е смисъла. Избирам хора, които не са случайни. Такива, които са постигнали нещо и, които поне привидно в очите на другите, живеят в мир и хармония със себе си и всеобщия ред. И ги питам: „Какъв е смисъла?”, като напрегнато и с надежда очаквам да ми кажат, да ми дадат така жадувания отговор на моя въпрос, което най-сетне да разсее гадното усещане в стомаха. А те просто се усмихват и казват, че смисъл няма и колкото по-бързо го приема, толкова по-добре.

Не, не го приемам! Отказвам да го приема! Искам смисъл!
Решавам да попитам други хора. Такива, които са непоправими оптимисти, хора, които гледат право напред и никога не се обръщат назад. Такива, които не се страхуват да затворят едни врати и да отворят нови. И питам тези хора: „Какъв е смисъла?” А те отговарят: „Ние сме просто един биологичен вид, който е намерил благоприятна среда да се появи и да съществува и както много други биологични видове на тази Земя, нашата задача е да се запазим и да оцелеем. А това правим с децата, които създаваме и наследството, което градим за тях. И тук става въпрос за наследството от знания, умения, възгледи, нови открития, мъдрост.”

Цел има. Смисъл няма. Ей така – просто няма и толкова.
Следобедът започна да напредва, а с него слънцето си намери няколко досадни облака, зад които да се скрие и подремне. Изведнъж шалът ми не бе достатъчен, но пък напук на времето, усещането за кофтизъм започна да си отива от мен. Топлина разля тялото ми и напълни бузите ми.
Тогава ми просветна. В мрака на посивелия следобеден ден, когато бе прекалено рано за първата чаша вино, но прекалено късно за още едно кафе, на мен просто ми стана ясно. Като закопчалката на любимата ми гривна, която казва „щрак”, щом намери местенцето си. И тогава разбрах, че смисъла е именно в това, че няма смисъл. А смисъл няма, защото нямаме нужда от него. Смисъл няма, защото ние сами трябва да намерим своя собствен смисъл. Сами за себе си. Всеки един от нас. Сам. Да намери. Смисъл.

За някои от нас това безспорно са децата – да ги отгледаме, възпитаме, да ги направим достойни и ценни хора, с които да се гордеем. За други – красотата и очарованието на пътешествията – да опознаеш нови култури, нови светове, да опитваш нови храни... За трети от нас смисъла е в себеотдаването, за други в откриването на нещо ново – каквото и да е то...

И така изведнъж сложното стана просто.
Време е за чаша вино. Ще подредя масата за вечеря, ще седнем заедно с човека, в който вече толкова години съм влюбена като ученичка. Ще разговаряме за моя ден, за неговия ден, за нашия ден, за децата, които вече ще са заспали. Ще се смеем на новите рисунки на децата, където всички сме с огромни глави и дълги клечави ръце, а ушите на котката стърчат над покрива на къщата, която по незнайни причини е оцветена в розово. Ще ги сложа на хладилника до другите милиони рисунки на нашето семейство. Ще се забавляваме на начина, по който дъщеря ни се опитва да произнесе думата „енциклопедия”. Ще се прегърнем. Ще се целунем. Ще го погледна в очите и ще му кажа безмълвно „Обичам те!” Той ще отвърне безмълвно „И аз те обичам!”

И тогава, неусетно за мен самата, онова гадно усещане в стомаха ми ще си отиде. Ще си отиде, прогонено от една топла усмивка и от едно безмълвно „И аз те обичам.”

А дали намерих смисъла си? Това вече не е важно, защото утре ме чака нов ден. И това ще бъде ден, който ще донесе в себе си нови усещания – едни ще бъдат хубави, други не чак толкова, защото смисълът може би не е толкова важен, ако човек следва своята собствена цел и посока.

Created by: PR Care