НОВИНИ

Поздравителен адрес от Министерство на здравеопазването

27 Март 2017

ДО

ОРГАНИЗАТОРИТЕ И ГОСТИТЕ НА
„ПОЩЕНСКА КУТИЯ ЗА ПРИКАЗКИ"

УВАЖАЕМИ ДАМИ И ГОСПОДА,


За мен е удоволствие да науча за вашата инициатива в подкрепа на хората с
възпалителни автоимунни заболявания. Надявам се тя да достигне до повече хора и да
им помогне в осъзнаването, че да имаме пълноценен живот зависи от нас. Приемането
и информираността за здравословното ни състояние е първа и много важна крачка към
доброто лечение.

Автоимунните заболявания са болест на съвременния свят, на забързания начин
на живот. Често пациентите отдават симптомите на умора или стрес. По данни на
Световната Здравна Организация над 275 000 души у нас страдат от тях, като голяма
част дори не са диагностицирани и не се лекуват. Вярвам, че всеки от нас трябва преди
всичко да е отговорен към себе си и собственото си здраве, да търси и да се информира
от точни и проверени източници.

На всички участници и гости желая прекрасна вечер, изпълнена с красиви и
смислени думи, истории за силата на духа и надеждата да имаме по-пълноценен
живот.

С УВАЖЕНИЕ:
Д-Р Илко Семерджиев
Вицепремиер по социални политики и Министър на Здравеопазването
20.03.2017 г.


Пробуждане: "Какъв е смисъла?"

04 Април 2017

Какъв е смисъла?
Извънредно издание на "Пощенска кутия за приказки" на тема "Пробуждане", посветено на хората с възпалителни автоимунни заболявания

Чете Роза Чеглайска, председател на „Асоциацията на пациентите с ревматични заболявания“ (АПРА)


Събудих се сутринта с едно такова особено чувство. Знаете, онова чувство, когато уж всичко ти е наред, но въпреки това нещо като че ли не е. В стомаха, там под сърчицето, нещо ми се бе свило. Очаквах лоши новини този ден. Да получа неприятно телефонно обаждане, да звъннат от детската градина, че някое от децата се е разболяло, с мъжа ми да се скараме... Очаквах нещо да се случи. Нещо гадно.

Въпреки неприятното усещане, денят обещаваше да бъде прекрасен – слънчев, топъл и усмихнат, напук на суровата зима, която само до преди две седмици бе сковала краката и сърцата на всички ни. Приготвих си едно черно димящо кафе, точно както го обичам – силно и много горчиво. Реших да не пускам телевизора, все пак се опитвах да се отърва от усещането за кофтизъм в стомаха си – нямах желание да слушам за катастрофи, убийства, атентати, още катастрофи, умрели деца, неизлечимо болни хора, наводнения, пожари... А и специфичното стомашно усещане започна да се засилва. Знаете какво е – когато сте сгафили за нещо и чакате всеки момент Кармата да ви потърси сметка.
Сядам на терасата с изглед към планината (денят днес наистина е страхотен), загръщам раменете си с невероятния вълнен шал, който мъжа ми донесе от последното си пътуване и започвам да прехвърлям мислено отделни фрагменти от случките в последните две седмици от живота ми. Държа чашата с изстиващото полуизпито кафе и премислям нещата. В работата всичко е наред, с мъжа ми сме добре... Е, имахме едно леко скандалче миналата седмица, но всичко се оправи. Децата са здрави, сестра ми най-после овладя кризите в живота си, с майка ми сме в отлични отношения, дори кучето е здраво, както никога. Всичко си е на мястото – точно така, както трябва да бъде. Така, както работих да бъде. Така, както направих да се случи.

Какъв ми е проблема тогава? Нали си обещах да бъда по-силна, по-уверена, по-истинска, по-добра? За децата, не за мен. За двете най-невероятни същества, които правят сърцето ми да прелива от любов и гордост. Щастлива съм, влюбена съм, богата съм... Защо е тази необяснима тревога? Имам всичко, което хората искат да имат в този живот, а то като че ли не ми стига. Ей така, просто не ми е достатъчно. Сега какво ми остава? Да чакам смъртта? В крайна сметка – каквото и да съм постигнала, тя ще го заличи за секунди. И после край. Смъртта – тази вечна омразница, която винаги идва неканена, за да посее болка и празнота.

Оставям чашата с изпито кафе на перваза на прозореца – студена е. В блока отсреща някой прави ремонт, а долу, на улицата, чувам клаксон и радиостанция на такси – съседът отново заминава в командировка. Животът си следва установения ред и всички правят това, което се изисква от тях...

Но аз не искам това.
Какво означава да постигна всичко и пак да не ми е достатъчно? Това прави ли ме неблагодарна, прави ли ме алчна за нещо повече от всичко? И може ли да има нещо повече от това? От добро семейство съм, образована, изградих кариера, имам хоби, спортувам... Имам собствен дом, семейство, партньор, на който държа, деца, за които съм готова да умра... Все още съм млада, изглеждам добре, а най-интересното е, че нито едно от двете ми раждания не се отрази на перфектната ми фигура. На практика имам всичко. Всичко, за което хората в живота мечтаят. И... какво от това?
Навремето се шегувах, че когато дойде моят ред, умирането ще го отменят. Само, че това няма как да стане, нали? Особеното усещане в стомаха ми започна да изгаря дупка. Може би адът напомня за себе си...

Изгубих много хора в моя живот, изгубих обичани и скъпи за мен хора. Ако живея достатъчно дълго, ще изгубя още много такива. Когато се сбогуваме с любим човек, болката е толкова силна, че сякаш в прясно изкопания гроб частица от нас ляга до този, който си отива. И все пак това означава, че сме обичали, че обичаме, че ще обичаме. Не е ли това смисъла на всичко? Да обичаш и да получаваш обич.
Нещо не е наред. Нещо определено не е наред.

И започвам да си повтарям като мантра: „Супер, аз имам всичко!” А после тайничко в душата си добавям едно: „Е, това ли беше? Наистина, това ли е всичко?” Усещането е подобно на това да изпия докрай силното черно кафе и да искам още едно, макар и да знам, че второто няма да ми е така вкусно, така ароматно и така истинско. Тогава оставам за кратко с едно усещане за недоизпито кафе – когато искам да изпия само още малко от първото и то да е също толкова вкусно, без да се налага да правя второ.

Може би така е и с живота ни – да поживеем още мъничко, само още малко поне и да е толкова хубаво, колкото е било винаги, когато е било най-добре.
Напрежението в стомаха ми се засили – изгаря ме, човърка ме, дълбае. Денят ми се хили насреща с най-наглата си усмивка, а в душата си имам само мрак. Мразя да се чувствам така. Мразя да мисля. На хората, които не мислят, им е по-добре. Те просто преминават като влакови пътници през собствения си живот и си отиват от него така, както са дошли – без особена цел и посока. Просто за да се повозят.

Но аз не мога така. Не мога просто да се задоволя с всичко, когато искам повече.
Тогава решавам, че ще попитам другите хора какъв е смисъла. Избирам хора, които не са случайни. Такива, които са постигнали нещо и, които поне привидно в очите на другите, живеят в мир и хармония със себе си и всеобщия ред. И ги питам: „Какъв е смисъла?”, като напрегнато и с надежда очаквам да ми кажат, да ми дадат така жадувания отговор на моя въпрос, което най-сетне да разсее гадното усещане в стомаха. А те просто се усмихват и казват, че смисъл няма и колкото по-бързо го приема, толкова по-добре.

Не, не го приемам! Отказвам да го приема! Искам смисъл!
Решавам да попитам други хора. Такива, които са непоправими оптимисти, хора, които гледат право напред и никога не се обръщат назад. Такива, които не се страхуват да затворят едни врати и да отворят нови. И питам тези хора: „Какъв е смисъла?” А те отговарят: „Ние сме просто един биологичен вид, който е намерил благоприятна среда да се появи и да съществува и както много други биологични видове на тази Земя, нашата задача е да се запазим и да оцелеем. А това правим с децата, които създаваме и наследството, което градим за тях. И тук става въпрос за наследството от знания, умения, възгледи, нови открития, мъдрост.”

Цел има. Смисъл няма. Ей така – просто няма и толкова.
Следобедът започна да напредва, а с него слънцето си намери няколко досадни облака, зад които да се скрие и подремне. Изведнъж шалът ми не бе достатъчен, но пък напук на времето, усещането за кофтизъм започна да си отива от мен. Топлина разля тялото ми и напълни бузите ми.
Тогава ми просветна. В мрака на посивелия следобеден ден, когато бе прекалено рано за първата чаша вино, но прекалено късно за още едно кафе, на мен просто ми стана ясно. Като закопчалката на любимата ми гривна, която казва „щрак”, щом намери местенцето си. И тогава разбрах, че смисъла е именно в това, че няма смисъл. А смисъл няма, защото нямаме нужда от него. Смисъл няма, защото ние сами трябва да намерим своя собствен смисъл. Сами за себе си. Всеки един от нас. Сам. Да намери. Смисъл.

За някои от нас това безспорно са децата – да ги отгледаме, възпитаме, да ги направим достойни и ценни хора, с които да се гордеем. За други – красотата и очарованието на пътешествията – да опознаеш нови култури, нови светове, да опитваш нови храни... За трети от нас смисъла е в себеотдаването, за други в откриването на нещо ново – каквото и да е то...

И така изведнъж сложното стана просто.
Време е за чаша вино. Ще подредя масата за вечеря, ще седнем заедно с човека, в който вече толкова години съм влюбена като ученичка. Ще разговаряме за моя ден, за неговия ден, за нашия ден, за децата, които вече ще са заспали. Ще се смеем на новите рисунки на децата, където всички сме с огромни глави и дълги клечави ръце, а ушите на котката стърчат над покрива на къщата, която по незнайни причини е оцветена в розово. Ще ги сложа на хладилника до другите милиони рисунки на нашето семейство. Ще се забавляваме на начина, по който дъщеря ни се опитва да произнесе думата „енциклопедия”. Ще се прегърнем. Ще се целунем. Ще го погледна в очите и ще му кажа безмълвно „Обичам те!” Той ще отвърне безмълвно „И аз те обичам!”

И тогава, неусетно за мен самата, онова гадно усещане в стомаха ми ще си отиде. Ще си отиде, прогонено от една топла усмивка и от едно безмълвно „И аз те обичам.”

А дали намерих смисъла си? Това вече не е важно, защото утре ме чака нов ден. И това ще бъде ден, който ще донесе в себе си нови усещания – едни ще бъдат хубави, други не чак толкова, защото смисълът може би не е толкова важен, ако човек следва своята собствена цел и посока.

Пробуждане: "Тя"

04 Април 2017

Тя
Извънредно издание на "Пощенска кутия за приказки" на тема "Пробуждане", посветено на хората с възпалителни автоимунни заболявания

Четат: Ники Станоев и Константин Лунгов, актьори



Когато я питаха защо се гмурка сред вълните, отговаряше, че търси сърцето си. Може би някой някога щеше да продължи да пита къде е сърцето й. Но, понеже първото изречение звучеше надуто, никой не го направи.

Стана саможива. Плуваше. Малкото късче мускул я теглеше натам. Беше прекалено лесно. Прекрасни са само трудните неща.

Напускаше шумните компании. Дразнеше ги с темите си. Цигареният дим я потискаше. Пазиш си здравето или си търсиш белята по дъното, питаха. Веднъж направо я изгониха, но и тя се чудеше как по–скоро да си тръгне. Не се вписваше в картинката. Това, което й беше нужно, преследваше сама.

На практичния въпрос как се издържа, отговаряше, че е операционна сестра и припечелва допълнително като наглежда някои от самотните пациенти в следоперативния им период. Никой не отиваше с въпросите си толкова далеч, та да разбере истината. Всички, които я забелязваха, го правеха по причини, които не я интересуваха.

Това не можеше да продължава безкрайно дълго, разбира се. Дори във филмите накрая се появява мъж, който е различен от останалите и печели състезанието. Е! Появи се. По-млад, но доста мъдър. Беше впечатлен от нея. От какво точно? От всичко! Каза й го. Тя го гледа мълчаливо повече от минута. И когато изглеждаше, че с очи са си казали всичко и мъжът може да продължи към втора база...

Втора база беше целувката...
... просто избяга.

На следващия ден я намери на плажа. По-точно намери дрехите й в края на пясъка, почти сред камънаците, където никой не би я забелязал. Остана до тях два часа, докато жената излезе от морето. Наметна блузата си и си тръгна. Без да си кажат и дума. Последва я до спирката на автобуса. Вече пред отворената му врата го попита ще пият ли кафе и влезе. Той се метна в последния момент преди вратите да се затворят под носа му.

Не й каза, че е с кола. Не беше играл тази игра преди. Да преследва и моли. А му хареса. Усети се ловец, усети се като в разказите, които дядо му беше му наприказвал за младостта си, за момите на село, за сеновалите, където ги „катурвал” и запрятал полите им. Все си мислеше, че старецът послъгва. А ето сега той искаше да направи точно това с жената. Знаеше, че не е млада. Но изглеждаше невероятно красива и дива. А ловецът обикновено преследва дивеча, внучето ми-казваше дядо му. Питомното само ще дойде при тебе, но виж-дивечът!-той си живее по собствени закони и правила. Майсторлък е да му надвиеш.

Повозиха се в мълчание до спирката със старото кафене. В мълчание заеха една от всички празни маси и си поделиха тишината. Но жената си казваше, че трябва да приеме това досадно задължение, за да обясни, че между тях няма да се получи. Той пък, вече разбрахме, гонеше дивото.

Размениха малко реплики. Всеки остави истината в себе си и не посмя да премине границата, която беше вдълбана в масата помежду им. Тръгнаха си заедно. После жената свърна на първия ъгъл, без да предупреди и без довиждане. А той се поздрави с тъпотията си, че не беше поискал телефонния й номер. Постоя замислен и си каза, че дядо му е бил прав.

Жената се прибра право у дома. С бърза и лека походка, без да се оглежда, с поглед малко над главите на минувачите.

Заключи входната врата отвътре с двете изработени по поръчка ключалки. И отпусна рамене. Хладен душ и малко слънце, за да изсуши косата си на терасата. Повече не й беше необходимо, за да възвърне равновесието и самочувствието си след срещата с мъжа. Забрави го.

Отключи стаята, която беше нейна единствена и голяма тайна. И в която просто се забравяше. Там нямаше мебели. По земята бяха разпилени конци и пайети, разноцветни ширитчета и възглавници. В нея заключваше душата си-скрита и опазена от всички.

Изработваше възглавници. Продаваше ги в чужбина, където напипа изгодна пазарна ниша. Лесно беше в големия град тази тайна да бъде опазена. Морски пейзажи-острови, русалки, делфини и море, море, море... При това с отлично качество. Работеше с голяма скорост. Изпълняваше поръчките след двата задължителни часа море всеки ден. Не работеше нищо друго, нищо друго. Парите бяха добри, клиентите-изрядни, а морето-близо.

На следващия ден мъжът пак я чакаше на плажа. И на по-следващия. После вървяха двамата към автобуса. Пътуваха с него и слизаха на същата спирка. Но вече без кафе. Той не предлагаше, тя не питаше. И се разделяха. Мъжът си беше решил, че упорито ще следва този план, защото не знаеше как иначе да постъпи. Той прие ролятат на ловец, който трябва да дебне дълго, много дълго своята плячка. Разликата им беше повече от десет години. Как се ухажва четиридесетгодишна?

Жената нямаше против той да върви до нея, стига да не настоява за повече от това. В главата й се въртяха едни и същи теми-за картините, които бродираше. Тя не допускаше други мисли. И това я правеше спокойна.

Мъжът реши, че някога трябва да я помоли да поплуват заедно. Проблемът беше, че той не умееше да плува дори на плитко. И остави тази своя измислица за по-късно.

Не можеше да я чака всеки ден, а много би искал. Не успяваше винаги да е на линия в такъв час. Често се будеше следобед. Нощите прекарваше в подходяща среда, която да осигури доходите му-играеше покер. Имаше невероятен късмет и желязна логика. И двете му помагаха. Печелеше повече, отколкото имаше нужда. Страстта на дядо му към завоевания из плевните се беше преродила в него, но пое по друг път. До момента, в който видя плуващата.

Един ден, може би месец след като започна да я чака до хавлията й сутрин, той плати на един от рибарите да го повози с лодката си. Онзи се зарадва-от седмица стоеше без улов. Главата на жената се виждаше на хоризонта.

Лодката подмина отдалече. Жената дори не я забеляза. Продължи да плува. Мъжът я гледаше като омагьосан. Сега изглеждаше много по-силна и уверена, отколкото на сушата. И, вероятно, първи разбра, че сърцето й е в морето. До жената изплува делфин. Не се срещаха за първи път. По всичко личеше. Тя без страх започна да се гмурка с него, да изплува, да се гмурка отново...

Мъжът от лодката поглъщаше с очи това съвършенство. Беше залегнал и предпазливо надничаше зад борда. Рибарят не се впечатли. Погледна към жената и делфина, после към мъжа и се засмя. Той разбираше морето и умееше да чете в очите на хората.

Почти обяд. Мъжът чакаше до дрехите. Жената излезе и всичко се повтори, без да знае, че е разкрита. Този път докато слизаха от автобуса и той галантно отново й подаде ръка, опита да погледне дълбоко в очите й. И не видя нищо там. Нищо, което може да бъде споделено. Стигнаха ъгъла и тя като по сценарий зави. Той отново не поиска телефонен номер. Но я проследи и видя входа, в който потъна забързаната й походка.

...

От дни мъжът влизаше сам в морето. Рибарят трябваше да отиде за месец в някакво планинско градче да урежда наследство. Така му каза. Просто си получи парите за месец напред и даде старата лодка. Мъжът спираше далече от жената. Носеше бинокъл. Наблюдаваше я и ревнуваше.

...

Тя все по-често везаше възглавници с делфини. И в далечината, почти на хоризонта-лодка. Не беше наивна, забеляза я отдавна и предположи кой може да е. Лодката отплуваше винаги малко преди да изтекат двата часа. После на брега мъжът я гледаше с друг поглед. Поглед, който я притискаше. И тя започна все по-упорито да прикрива своя. Търсеше сърцето си и всяко отклонение от пътя й, щеше да е загуба на време.

О, тя имаше и предишни любови. Различни истории с различно времетраене. И една последна-катастрофална и унизителна. След нея заключи онова-искащото в гърдите си, и забрави къде е. Тогава започна да плува всеки топъл ден. Само морето можеше да отложи лудостта, която както си мислеше, понякога чукаше на вратата й.

Лятото се изтърколи. Но и двамата не се отказваха да са на брега всяка сутрин. Рибарят се беше върнал от село, но с достатъчно пари, за да пие непрекъснато и не му се влизаше в морето. Лодката остана за мъжа. С тази разлика, че освен сутрин, той слизаше на плажа и надвечер, когато хората си тръгваха. И се опитваше да плува. Неуспешно и смешно, разбира се, но ловецът в него го тикаше да опитва пак и пак. Смяташе, че ако в един от дните успее да я изненада навътре в морето и да поплува с нея, щеше да я накара да го погледне с нещо повече от безразличие. Дядо му не беше жив да му каже, че това са хлапащини и така жена не се печели. Той и сам си знаеше. Но мъжът беше заложил всичко на една карта и опитваше, и опитваше, и опитваше, като смешно мяташе крака и ръце в близост до пясъка.

Паралелно на неуспеха му с жената, късметът му в играта също го напусна. Нощем губеше много пари и изоставяше партньорите си. Всички забелязаха разликата, всички си казаха, че това се случва в живота на всеки играч и късметът му ще се върне. Само мъжът не разсъждаваше над случващото се. В гърдите му биеше сърцето на дядото и очите му гледаха на света с погледа на стареца.
Веднъж беше попитал дядо си, как е разбрал, че точно тази мома от селото трябва да му бъде жена. А дъртият мераклия за първи път млъкна, за първи път не засука ухилен мустак над белите си, здрави и силни зъби. И... за първи път се изчерви. Каза, че само веднъж сърцето му започнало да бие „така”. А тя била още на дванайсет. Как заби сърцето ти, попита момчето. Ами... „така”, отвърна дядото. Тя знаеше кой съм и какво правя. Дори ме е виждала когато се измъквах сутрин от плевните с някоя селска уруспия. И никога нищо не каза. И ме гледаше все „така”. „Така” ме погледна и когато отидох при баща й да я искам за жена след пет години, и така до смъртта си ме гледаше. Никога дума не каза, че съм лош.

Да, това не беше като игра на покер, в която успяваше да предвиди всичко. Младият мъж седеше в тъмното върху пясъка, рошеше го с пръсти и си мислеше, че не е достигнал дори и на милиметър момента, в който тя ще го погледне „така”.

„Тя”! Тя си остана „тя”. Не научи името й. Продължи да я следи. Вече знаеше, че следобедите излиза за кратка разходка из улиците на града. Вървеше винаги в средата на улицата, без да се оглежда. Отиваше на пазара с картини до катедралата. Там имаше една, пред която оставаше дълго. Библейски сюжет. Адам и Ева. Адам се беше проснал на земята пиян, с бутилка в ръка. А Ева пълзеше нагоре по една палма. Брутална Ева. Беше се накатерила почти до средата на стъблото й-груба жена, предизвикателно разголила грозни, дебели бедра. Излъчваща решителност, почти агресия. Гримът й се беше разтекъл, червилото буквално беше омазало тлъстото й лице. В едната си ръка Ева държеше моторна резачка, която протягаше към върха на палмата. Там се мъдреше ябълката на познанието.

Мъжът мислеше, че картината е бездарна. Но жената авно беше омагьосана от нея. Разбира се, никой не я купи цяло лято.

През септември топлите дни продължиха, ... както и срещите на двамата, които незнайно как и защо Бог бе сблъскал.

И... изведнъж започнаха дъждовете. Изливаха се и подчиняваха зажаднялата за влага земя. Валяха и валяха... Срещите престанаха. Мъжът не знаеше, че топлите дъждове в началото на есента не плашат жената, и че тогава сред вълните тя се чувства най-добре.

Един ден на вратата на този оглушал от самотия апартамент се позвъни. Жената се огледа изненадана, като че някой я беше докоснал по рамото. Стана от пода, като забоде на ревера иглата с конеца. Изтръска от себе си полепналите пайети и предпазливо тръгна към входа. Почти минута седя замислена зад нея. Отвори. Видя доставчик. В ръце с огромен пакет, с още по-огромна панделка в ъгъла. Прие пратката и затвори вратата.

О! Нейните странности не й пречеха да бъде умна и предвидлива. Жената беше извървяла в мислите си този път преди мъжа и знаеше, че нещо такова непременно ще се случи. Сега гледаше опакования предмет. Седнала на пода и смълчана. Реши се да го отвори едва през нощта, когато шумът от стъпки и мисли навън престана да я тревожи. Беше познала съдържанието на пратката. В главата й нещата се подредиха мълниеносно.

Той я следеше на всяка крачка!
Историята от последната й любов вероятно се повтаряше-тъпа и унизителна.
Тя вече не можеше да сдържа лудостта, която старателно бе натъпкала в някакво тайно чекмедже, скрито из дебрите на ума й. И лудостта изскочи-освободена и независима-стисна жената за гърлото и я отнесе. А жената взе картината и напусна апартамента.

...

Търсиха я дни наред из морето, след като рибарите бяха подали сигнал, че през нощта някаква минала бързо край тях и носела картина. Картината и дрехите бяха намерени сред скалите, в края на плажа. А жената я нямаше. Докато морето не върна тялото й сред водораслите на кея.
Мъжът се поболя от мъка и любов. Прочете всичко във вестниците. И се предаде. Затвори се в дома си, отказа от всичко. Не чувстваше необходимост. Никой от приятелите му не знаеше за жената.

Нямаше да го разберат.
Нямаше го дядо му да му каже как да постъпи. Тя никога не го погледна „така”, както разказваше той. Просто му се изплъзна и изчезна. Когато мъжът се напиеше, ловецът в него люто кълнеше тази смотана идиотка. В малкото дни, които изкарваше трезвен, дори не ставаше от леглото. Гледаше в една точка и се стараеше да не усеща, че земята под него се люлее. После се пресягаше за бутилката.

А времето не спря... Мина година. Мъжът се пробуди-за първи път излезе на терасата си без страх. Вече не изпитваше желание да се преметне през парапета. Но за всеки случай го стисна силно, като впи нокти в дланта си почти до кръв. Видя, че лятото довършва горещия си марш по прашните улици. Всеки час от него беше мъчение.

В началото на топлия октомври най-после реши да започне да се среща с хора. Ловецът в него трайно заспа и дори доволно захърка. Просто трябваше да се научи да ходи отново, без надеждата, че ще я мерне да завива зад някой ъгъл.

Някъде по това време той забеляза, че дрехите му са широки. И за първи път от година се сети, че
може би вече са демоде. Огледалото показа жлътнало лице с увиснали и брадясали бузи. Като всеки завоевател, загубил битката, като всеки, който отново стъпва на крака, той се скри зад тъмните очила и щурмува света отвън. Кръвта на дядото напълни вените му и изправи гръб и рамене.
Кратка справка показа, че в картата му има доволно много пари. Половината от тях остави в бутиците и при модния стилист. Избръснат и сресан с нови обувки и дрехи се огледа във витрината и преглътна самотата.

Трябваше да се бори!
Метна в колата пълните чанти с щампи на известни имена. Не изпита радост. Просто се връщаше в живота. поставяше крак пред крак. Тихата му разходка продължи чак до катедралата. Застана до пазара с картините. И, като в повтарящ се кошмар, видя онази, която бе подарил на жената. Не съвсем същата, разбира се. Художникът бе нарисувал нова-с различни цветове и размери, но бе запазил сюжета. Мъжът реши, че няма да избяга и ще остане там, докато изпие всяка реалност на малки глътки. Седна на пейка и загледа картината. Продължи да налага волята си почти час. Без да мисли.

После някой скри Ева от погледа му. Беше млада жена. Много красива. Остана пред картината. Гледаше я „така”. Точно както разказваше дядо му. Остана пред нея дълго. После въздъхна и си тръгна. Мъжът се забави в реакцията си само минута. Колкото да укроти задумкалото си сърце.
После я последва.

Поздравителен адрес от Министерство на културата

27 Март 2017

ДО
ОРГАНИЗАТОРИТЕ И ГОСТИТЕ НА "ПОЩЕНСКА КУТИЯ ЗА ПРИКАЗКИ"

УВАЖАЕМИ ДАМИ И ГОСПОДА,


Днешното събитие е пример за силата на изкуството в комуникирането на болезнени и трудни теми. За съжаление, често до нас достигат тъжни новини, информация за нелечими заболявания и страдащи хора, затова подходът, който сте избрали, е чудесен начин да докоснете сърцата и умовете на публиката.

Възпалителните автоимунни заболявания са бича на съвременните общества. Затова се надявам, че подобни кампании ще помогнат на хората да се „пробудят" и да бъдат отговорни към здравето си и да се информират от адекватни и обективни източници.

Вярвам в силата на думите и се надявам разказите, които ще бъдат прочетени тази вечер, да вдъхнат кураж и надежда на страдащите и техните близки. Надявам се те да усетят подкрепата на изкуството и артистите, които застават зад каузата и да знаят, че не са сами в борбата за пълноценен живот.

С уважение,

Рашко Младенов
Министър на културата





Писатели и актьори призовават за навременно лечение на хората с възпалителни автоимунни заболявания

24 Март 2017

21.03.2017 г., София, Sofia Live Club Актьорите Стефания Колева, Теодора Духовникoва и Ники Станоев представиха разкази на тема „Пробуждане“ по време на специално издание на "Пощенска кутия за приказки“. Популярният литературен формат, в който всеки месец любители на късия разказ изпращат своите произведения по зададена тема, посвети мартенското си издание на популяризиране на сайта www.probudise.bg.

Онлайн порталът за най-честите автоимунни заболявания, сред които псориазис, ревматоиден артрит, болест на Крон и улцерозен колит, събира полезна информация, подготвена от български лекари и пациенти, за да помогне на болните да се „пробудят“ за пълноценен живот.

„Пред вас стои човек, който ходи на преглед само, когато нещо започне да скърца. Профилактичните прегледи обикновено ги „забравям“. Надявам се, че благодарение на платформата www.probudise.bg това ще се промени“, сподели Ники Станоев.

Поп певицата Тони представи новата си песен „Пробуждане“, посветена на кампанията. Заглавието и текстът на парчето са апел да не се предаваме, когато паднем, а да намерим сили в себе си и да вярваме в нещата, които обичаме, за да продължим напред. Тя прочете и емоционален разказ, свързан с личната й борба с автоимунното заболяване – улцерозен колит. „Това е разказ за моя живот в тежката му фаза. Благодаря на www.probudise.bg, че ми даде възможност да го споделя с вас“, каза певицата.

В началото на събитието, писателката Гери Турийска, която е създател на „Пощенска кутия за приказки“, прочете поздравителни адреси от министъра на здравеопазването, Д-р Илко Семерджиев, и от министъра на културата Рашко Младенов. „За първи път получаваме такива официални писма, което е знак, че темата, с която се занимаваме тази вечер е много важна“, сподели още тя.

„Възпалителните автоимунни заболявания са бичът на съвременните общества. Затова се надявам, че подобни кампании ще помогнат на хората да се „пробудят“ и да бъдат отговорни към здравето си и да се информират от адекватни и обективни източници“, се казва в поздравителния адрес на министъра на културата. „По данни на Световната Здравна Организация над 275 000 души у нас страдат от възпалителни автоимунни заболявания, като голяма част дори не са диагностицирани и не се лекуват. Вярвам, че всеки от нас трябва преди всичко да е отговорен към себе си и собственото си здраве, да търси и да се информира от точни и проверени източници“, подчертава в поздравителния си адрес д-р Илко Семерджиев.

Инициаторът за създаването на онлайн портала www.probudise.bg Владимир Томов, основател на фондация „В помощ на здравето“ и председател на Алианса на хората с редки заболявания, сподели, че заболяванията, за които дава информация интернет платформата, са изключително тежки и инвалидизиращи, а диагностицирането им понякога отнема над 10 години. Мисията на www.probudise.bg е информацията за тези заболявания да стигне до възможно най-много хора и по този начин те да намерят своето спасение. Томов подчерта, че текстовете на сайта са писани от специалисти, както и от самите пациенти, които най-добре знаят какви са основните проблеми, свързани със заболяването им.

Младият гастроентеролог Д-р Радослав Наков каза, че мисията на www.probudise.bg е да скъси дистанцията между лекарите и пациенти. „При създаването на www.probudise.bg се получи успешно сътрудничество между лекари, здравни журналисти и хора с опит в комуникациите. На нас, лекарите, ни е много лесно да говорим за дадено заболяване помежду си. Но понякога изпитваме трудност да обясним на езика на пациента неговите проблеми. Tук информацията е изпипана от медицинска гледна точка и същевременно е разбираемa за хора без медицинско образование. Абсолютно всеки човек може да разбере какво представляват автоимунните възпалителни заболявания и как се лекуват, защото и термините са обяснени с нормални и разбираеми думи. А това беше и общата ни цел – да сме полезни на максимален брой хора“, обясни д-р Наков.

Роза Чеглайска – председател на Асоциация на пациентите с ревматоиден артрит, се обърна към присъстващите с цитат от разказа, който прочете: „Човек трябва да има цел, а не да гони смисъла. Моята цел е да живея достойно, въпреки заболяването ми.“

Боряна Ботева – председател на Организацията на пациентите с ревматологични заболявания в България, която от 9 години страда от болест на Бехтерев и също беше сред хората, които четоха разкази, призова всички да обръщат по-често внимание на здравето си. Сред разказите, които най-много развълнуваха публиката беше този на доц. Божидар Ивков, социолог и пациент с болест на Бехтерев.

Преди събитието, от 18.30 часа, в подкрепа на каузата свириха свои нови парчета и популярни кавъри рокаджиите от Der Hunds.

Част от приходите на специалното издание „Пробуждане“ на „Пощенска кутия за приказки“ ще бъдат дарени за рехабилитация на деца с ревматоиден артрит.

За www.probudise.bg
Мисията на www.probudise.bg е хората със заболявания като псориазис, ревматоиден артрит, улцерозен колит и други автоимунни заболявания да могат да намерят проверена и актуална информация на едно място. В онлайн портала всеки може да открие полезни съвети от водещи специалисти, новини, видео материали и лични истории на хора, които са успели да се справят със заболяванията си.

За „Пощенска кутия за приказки“:

Литературният проект стартира през 2010 г. Всеки месец любители на късия разказ изпращат писма по зададена тема. Десет от историите се селектират и прочитат на живо. С текст може да участва всеки, като единственото изискване към авторите е да се вместят в три страници. "Пощенска кутия за приказки" доказва, че все още има много млади хора, които обичат да четат и пишат.

За допълнителна информация:
Елена Цонева – Папуджиева ПР Експерт / 0878 865077
Росяна Сотирова ПР Експерт / 0897 921690

Created by: PR Care