Ревматоиден артрит
Лични истории
Доброто лечение на ревматоиден артрит може да ти върне живота

Доброто лечение на ревматоиден артрит може да ти върне живота

Роза Чеглайска, пациент с ревматоиден артрит
Председател на УС на Асоциацията на пациентите с ревматоиден артрит (АПРА)


Аз съм Роза Чеглайска. Вече над 30 години живея с болестта си и когато се връщам в спомените си за това, което съм преживяла, неизменно ме спохожда едно пожелание за по-младите от мен, които също страдат от ревматично заболяване. Истински и искрено бих искала те да се сблъскат с по-малко трудности от мен в търсенето на точния лекар и точното лечение.

Днес, поглеждайки назад в годините, все по-често си казвам, че човешкият живот е като плетеница.

Върви, лъкатуши ту нагоре, ту надолу, извива се настрани, после пак тръгва направо. За мен първият голям завой дойде след като родих втората си дъщеря. Бяха минали едва шест месеца, когато болестта ме връхлетя. Ръцете ми се подуха, ставите ми отекоха, пръстите започнаха да се зачервяват. Не можех да поема бебето, не можех да му приготвя храна, изпусках всичко. Движението за мен беше само мъка и само болка.

Поставиха ми диагнозата ревматоиден артрит и бързо разбрах, че с тази болест шега не бива. Беше преди години и ревматологията не разполагаше с много възможности. Въпреки това лекарите полагаха усилия да облекчат страданието ми и ме лекуваха с най-доброто, което предлагаше медицината по онова време. По-обикновените средства за успокоение на болката не помагаха, затова бързо дойде ред на златните инжекции. Един път в месеца ги получавах в пликче от лекуващия ми лекар, ходех редовно на консултации, но...

Но започнах да се изкривявам.

Бавно и сигурно загубих предишната си походка, костите и ставите ме боляха, все по-често предпочитах да се подкрепям с бастун. Беше време, когато ходех с такси до фирмата, в която работех като счетоводител. Всяка сутрин с мъка се качвах в колата, всяка вечер с още по-голяма мъка влизах в нея с бастуна в ръка. Това обаче не можеше да продължава вечно – умората, болката и усилието ме повалиха и бях принудена да напусна работа.

Болестта напредваше.

Имала съм все пак голям късмет, защото бях лекувана само за кратко с кортикостероиди. Други мои близки по съдба бяха на това лечение по-дълго и то не закъсня да ги увреди – болки в стомаха, язва, изтънели кости, всичко това се появи при тях, защото нямаха избор и се лекуваха с кортикостероидни препарати.

После ми назначиха терапия с биологични лекарства. Почувствах разликата мигновено.

Тя е толкова голяма, че в първия момент дори бях стъписана. Върнах се далеч назад във времето, когато бях здрава, спомних си колко жива и изпълнена с енергия съм била, как бързо съм ходела по улиците и съм изкачвала стълбите, как съм тичала след трамвая, за да не го изпусна. Сега посрещам дните си с повече спокойствие и увереност, радвам се на внуците си, гледам напред и отново водя нормален живот в семейството си и с приятелите ми.

Аз съм човек на числата, професионално съм далеч от науката и нейните постижения. Но си давам сметка колко голям е напредъкът в тази област и колко много може да помогне медицината днес, дори и при по-тежки заболявания като моето. И ако има нещо, което бих искала да пожелая на по-младите от мен, то е да попаднат навреме при точния лекар и да получат точното лечение, от което се нуждаят. Това е напълно възможно и дано да се случва все по-често на все повече хора.

Ани Драганова, ревматоиден артрит

Ани Драганова, ревматоиден артрит

Диагнозата ревматоиден артрит ми бе поставена през 1986-та година, когато бях само на две години. Заради заболяването, обучението ми до 7-ми клас премина в „Санаториум за ревматоидни и колагенови заболявания” в гр. Банкя. Още докото бях там се научих да се справям сама с живота. Виждах семейството си само през летните и коледните ваканции.

Едва на десетгодишна възраст започнах да осъзнавам какво се случва с мен. Пораснах бързо, научих се да бъда реалист. Беше ми трудно да свикна с болката, с особеностите на заболяването, още повече и с режима, който трябваше непрекъсното да спазвам, далеч от семейството си. Въпреки всичко се научих да живея със заболяването. След 1997 г. се върнах при семейството си и продължих обучението си в ПГИМ „Йордан Захариев“, гр. Кюстендил. По-късно станах студент в ЮЗУ „Неофит Рилски“ в Благоевград. Успоредно със следването започнах и работа. В началото ми беше трудно да се социализирам сред хора, които нямат моя проблем, въпреки че съучениците и колегите ми не са ме приемали като по-различна от тях.

Болестта никога не е спирала да напомня за себе си с непоносимите болки и сутрешна скованост. В такива моменти просто нямам желание за нищо. Докато премине това състояние, траещо около 2–3 часа, се чувствам ужасно потисната.

Дълго време се лекувах със стандартни лекарства за ревматоиден артрит, които не оказваха голямо влияние върху състоянието ми, но през 2007 г. навлязоха нови медикаменти или т. нар. биологичното лечение, за което аз лично отделях средства. След съвсем кратко време започнах да се подобрявам и да правя в пъти повече любимите ми неща, едно от които е пътуването. Успявах да посещавам все повече далечни дестинации без затруднения. Заболяването наложи смяната на моите тазобедрени и коленни стави. Въпреки това започнах да ходя активно на плуване, като за мен това беше поредно постижение - да побеждаваш болестта, която постепенно деформира костите ти.

Днес диагнозата за мен се превърна в израстване, откри в мен воля и стремеж да докажеш на себе си и хората около теб, че въпреки заболяването можеш да направиш и да постигнеш всичко.

Created by: PR Care