Автоимунни възпалителни заболявания

Автоимунно заболяване се развива, когато имунната система, която защитава организма от болести, разпознава здравите клетки на тялото като чужди. В резултат на това имунната система атакува здравите клетки. Възниква т.нар. автоимунен отговор - отговор, насочен към самия организъм.

В зависимост от вида автоимунното заболяване може да засегне една или много различни видове телесна тъкан. То може също така да причини анормален органен растеж и промени във функцията на органа.

Автоимунните заболявания обикновено имат периоди на ремисия (малко или никакви симптоми) и периоди на обостряния (влошаване на симптомите).

Автоимунните заболявания въздействат върху много части на тялото. Най-често засегнатите органи и тъкани са стави, мускули, кожа, гастроинтестинален тракт, кръвоносни съдове, съединителна тъкан, жлези с вътрешна секреция.

Автоимунните болести се разделят на орган-специфични, когато предимно е засегнат един орган (напр. витилиго – кожа; захарен диабет тип 1 - панкреас), и системни, когато са засегнати няколко органа и/или системи (системен лупус еритематозус, ревматоиден артрит, псориазис, псориатичен артрит, болест на Бехтерев, болест на Крон, улцерозен колит и други).

Съществуват около 80 различни автоимунни заболявания, вариращи по тежест и симптоматика в зависимост от това коя система на тялото е под атака и в каква степен. По неизвестни причини жените са по-податливи към развитие на автоимунни заболявания от мъжете, особено по време на детеродна възраст. Счита се, че е възможно половите хормони да бъдат частично отговорни за появата на тези болести.

Точните причини за автоимунни заболявания не са известни. Рисковите фактори за поява на автоимунно заболяване включват:
1. Генетика
- съществува генетична предразположеност към автоимунни заболявания. Членове на семейството могат да бъдат засегнати от различни автоимунни заболявания. Само генетична предразположеност не е достатъчна, за да се развие автоимунна реакция. Допълнителни фактори също допринасят за отключването на такава реакция.

2. Фактори на околната среда - податливостта на едно семейство към автоимунни заболявания може да бъде свързана с фактори на околната среда, вероятно в комбинация с генетични фактори.

3. Пол - около три четвърти от хората с автоимунни заболявания са жени.

4. Полови хормони - автоимунните заболявания се срещат често при жени в детеродна възраст. Някои разстройства могат да бъдат повлияни от големи хормонални промени, като бременност, раждане и менопауза.

5. Инфекция - някои автоимунни разстройства се задействат или влошават от инфекции.

Какви ще бъдат клиничните симптоми на автоимунните болести зависи от това къде е разположен автоантигенът, т.е. кой орган или кои органи са засегнати от автоимунната болест. Тъй като съществуват много различни видове автоимунни заболявания, симптомите са различни. Общи симптоми са: отпадналост, повишена температура и общо неразположение. Класическият признак на автоимунното заболяване е възпаление, което може да предизвика зачервяване, повишена топлина, болка и подуване. Симптомите се влошават по време на обостряния и намаляват по време на ремисия.

Системните автоимунни заболявания в миналото, а често и сега, са наричани „колагенози“, тъй като широко засягат съединителната тъкан и кръвоносните съдове. Често различни автоимунни заболявания се проявяват при един индивид или в дадена фамилия, обикновено в различна комбинация. Това е феномен, залегнал в основата на групирането и класифицирането на автоимунните болести. Например член от семейството може да страда от ревматоиден артрит, докато друг член на същото семейство – от болест на Крон.

Повечето автоимунни болести се асоциират с наличие на автоантитела. Те могат да предизвикват или да не предизвикат увреждания на тъкани и органи. Освен това, редица автоантитела могат да се използват за диагностика и проследяване на дадено автоимунно заболяване.

Автоантителата могат също да бъдат класифицирани като орган-специфични (когато са насочени към конкретен орган) и орган-неспецифични.

Възможно е да бъде затруднено диагностицирането на автоимунното заболяване, особено в по-ранните му етапи. Допълнителна трудност представлява и ако са засегнати множество органи или системи. В зависимост от разстройството методите за диагностика могат да включват анамнеза и физикален преглед, кръвни изследвания (включително за откриване на автоантитела), биопсия, образни изследвания.

Терапевтичните подходи към автоимунните заболявания включват: контрол на метаболитните нарушения, прием на нестероидни противовъзпалителни средства, кортикостероиди, имуносупресивни медикаменти (потискащи имунитета), плазмафереза, биологична терапия.

Възпалителните заболявания, както показва тяхното име, са свързани с възникване на възпаление, независимо от това дали съществува едновременно автоимунен отговор или антиинфекциозен имунен отговор. Признаци на възпалението са затопляне, зачервяване, подуване и болка, често придружени от невъзможност за извършване на функцията си тъкани или органи. Възпалителният отговор се дължи на натрупване на имунни клетки и молекули в местата на инфекция като защитна реакция.

Признаците на възпалението са прояви на физиологични промени, които настъпват по време на възпалителния процес. Трите основни компонента на този процес са: промени в кръвоносните съдове и скоростта на кръвния поток, увеличаване на капилярната пропускливост и ексудация (излизане на течност от кръвоносните и лимфните съдове при възпаление.) на левкоцити.

Възпалението може да бъде както благоприятно, така и вредно за организма. Увеличаването на притока на кръв в местата на възпаление води до полезно повишаване на достъпа на клетки на имунната система. Така богатата на белтъци възпалителна течност „разрежда“ и инактивира вредния патоген, предизвикал възпалението. Локалното съсирване на кръвта ограничава разпространението на патогена, а зарастването е неделима част от оздравителния процес на тъканите.

Алергия и реакция на свръхчувствителност представляват набор от нежелани реакции, произведени от имунната система и насочени срещу безвредни външни субстанции – прах, полени, храни, лекарства и т.н. От друга страна, уврежданията при автоимунните болести настъпват и поради честото участие на възпалителни процеси в тъканите на собствения организъм.

Въпреки че дадени заболявания могат да притежават характерни черти за автоимунните и възпалителните заболявания (например болестта на Крон и улцерозния колит), не всички автоимунни болести са възпалителни, както и не всички възпалителни болести са автоимунни.

Съществуват и още една група заболявания, наречени автоинфламаторни (напр. фамилна средиземноморска треска), които се дължат на дефекти във вродения имунитет.

Автоимунните болести остават предизвикателство пред пациентите и лекуващите ги лекари със своя често непредвидим ход, комплексност на проявите, хроничност – продължително протичане във времето, и все по-голяма честота на разпространение. Но науката, която изучава механизмите на възникване на автоимунитета и съответните болести се развива, като така се създават нови терапии в помощ на пациента.

Created by: PR Care